понеделник, 29 юни 2015 г.

Безсъница


"Пазя от теб един SМS..". Е, не е един, а са около 1100, ама то където 1, там и 1100.

Наложи ми се снощи да потърся един ПИН код в стария си телефон и.. беше грешка. Или може би не? Понеже се предполагаше, че кода ще се намира в Чернови, та нямаше как да не видя и SMS-ите, а след като ги видях, нямаше как да не се зачета. В интерес на истината никога не се бях връщал назад чрез тях, не се бях сещал, че са там, но това се промени снощи.
Сякаш ми се иска да не се беше случвало. Върна ме толкова назад, хиляди спомени изплуваха, всичко беше спряло, докато разглеждах "Досиетата Х". Припомних си как се чувствах тогава и въобще всичко изживяно, сякаш го изживях в рамките на 30-40 минути.


Съобщения от рода на това, което е получено точно преди 3 години и 3 дни, ме караха да се усмихвам с навлажнени очи. Чудех се аз ли не мога да обичам или съм труден за обичане. Ако е първото - кофти, ако е второто - мога да живея с това. И без това не ме вълнуват хора, търсещи лесни неща.

В един момент сякаш си дадох сметка, че не ми липсва човека, а ми липсва начина, по който ме е карал да се чувствам. Да знам, че съм значим за някого. Че за някого съм всичко. Дали е било така - не знам, няма и да разбера. Важното е, че красивата илюзия е все още в главата ми и винаги ще остане там така, както съм я виждал и усещал аз.

Замислям се и защо го пиша всичко това, но може би е защото това е моя начин да си излея емоциите, без да ангажирам никой с тях. А определено трябваше да изтекат някъде, имах нужда. Може би и само 2-та часа сън тази нощ и дяволски шумния ремонт, който правят новите ми съседи, допринася за вкиснатото настроение и нуждата за изливане на емоции.

Както и да е, спирам до тук. Благодаря на автора на горния SMS за ВСИЧКО!
И за хубавото, защото ще запомня най-вече него.
И за лошото, защото ме научи на много.
Гласувайте за блогчето ми в BGTOP.

сряда, 21 януари 2015 г.

Кофти вечер



Поредна нощ, в която сън не ме лови.
Стискам силно клепачи, но не става - уви!
Сякаш нещо ме мъчи, не ми дава мира,
карайки сърцето в мен, силно да агонизира.

Дали е самота или просто кофти вечер,
неприятно е, започва да ми писва вече.
Изморих се от това да бъда сам,
но все си казвам "Нищо. По-натам".

Обаче идва момент, който крещи "Промяна!".
Събуждам се, а болката вече я няма.
Нагласата към света става различна.
А мисълта за самотата - непривична.

Казвам си, че трябва да направя нещо,
което да премахне чувството горещо.
И този път отмятане няма да има,
а надежда, макар и слабо доловима.

По-важното сега е да заспя
и че кошмар било е всичко, аз да си втълпя.
А утре, когато късно се събудя,
на акъла си ще има да се чудя :D

Гласувайте за блогчето ми в BGTOP.

понеделник, 1 декември 2014 г.

Предприемачески неволи

Днес за пореден път се убеждавам във факта, колко зле всъщност работят държавните институции. Не се сблъсквам с тях толкова често(и слава Богу!), но пък като се случи и ми се иска никога да не се е налагало.
Всичко започна със събуждане по телефона в 10:35, което се състоеше от "инструктаж" да бъда в 11:00 ч. пред съда. 11:00 ч. за мен е еквивалент на 7:00 ч. и аз все още съм полуспящ. Успявам да съм там точно на време, както и отсрещната страна - необичайно(за мен)! Още на входа на съда, металдетектор вратата се разпищя, действайки ми като силно кафе. След 5 мин. "обхождане" на тялото ми с ръчен металдетектор, успях да премина. Стигайки до мястото, където трябва да се подадат документите и чакайки 10 минути на опашка, служителката най-любезно заявява, че не може да приеме и обработи документите, понеже изисквали време, а колежката и била в обедна почивка. Да, също не забрави и да спомене опашката зад мен, за която сякаш имах вина. Трябваше да се намеся! Фактът, че бях станал със задника нагоре, не ми позволяваше да си тръгна с наведена глава и да чакам кой знае още колко. След куп въпроси от моя страна и полицай, който дойде да се увери, че всичко е наред, "любезната" служителка се наведе напред и прошепна име и място, където можели да оформят документите. Явно разбра, че няма да си тръгна от там, без да получа това, за което съм отишъл...
Пристигайки на мястото, където бяхме изпратени, въпросното лице, към което трябваше да се обърнем - издокарана MILF, най-спокойно заяви, че това не е нейна работя и че трябва да се свърши в съда. "Свежарското" ми настроение се обади за пореден път и след кратък спор и споменаване на факта, че сме изпратени при нея по име, я накара да размисли и да се заеме с "тежката" работа. Тя се състоеше в това, да принтира/сканира няколко страници, които след това подаваше към мен за попълване и подпис. Бумащина! Мразя я почти толкова, колкото събуждането ми в 10:35! След всички автографи(които не си приличаха никак), попитах дали съм продал апартамента и автомобила си и получих кокетна усмивка и отрицателен отговор. Почувствах се спокоен!
Следващата стъпка беше нотариус, но там беше сравнително бързо и скучно. По-интересната част беше документ, на който трябваше да се подпиша 3 пъти последователно, за потвърждение, че подписа е именно мой, а... как се подписва човек, който още едва ли не сънува, 3 пъти и то еднакво?! Напрягай всичките си неспящи мозъчни клетки - успях.
Бързо преминаване през "Търговския регистър", пореден подпис и най-милите думи, които съм чувал от жена през последните много години: "Можеш да тръгваш и да си доспиш", придружени с лъчезарна усмивка. Допадна ми страшно много! Не жената - идеята. Но ето ме тук, пишещ тази безсмислица, след поредния едночасов разговор с клиент.
И когато най-накрая реших да проверя, дали всичките ми "сутрешни" усилия са увенчани с успех, видях това:

WTF?! Как няма да е невалиден кода, след като смотания държавен сайт отнема повече от минута, за да зареди?
И чак сега, когато написах всичко това, сайта реши, че ще се разбърза и ще успея да проверя това, което ме интересува. И да, видях това, което исках да видя. Още една стъпка(или скок?) напред! С една идея по-малко ядосан съм, че не успях да се наспя като г*з :)
Гласувайте за блогчето ми в BGTOP.

неделя, 12 октомври 2014 г.

Има любов!

Днес, на фона на цялата мизерия, която се случи, едно нещо ми направи изключително силно впечатление. Накара ме да повярвам в нещо, в което сякаш бях изгубил вяра. Любовта! И не тази, майчината, бащината, роднинската или приятелската. А онази, за която се разказва в приказките. Вълшебната, вечната.
Стоейки пред болницата, чакайки най-сетне да чуя нещо позитивно, което да направи този ден с една идея по-малко отвратителен, погледа ми попадна върху възрастна двойка на поне 75 години. Стояха на горния етаж и се виждаха през панорамния прозорец. Личеше, че мъжът е пациент, а жената е негова съпруга, отишла на свиждане. Усмихваха се един на друг, говориха си, но времето жената да тръгва най-вероятно бе дошло. Целунаха се, като деца. От онези бързи, срамежливи целувки, сещате се. Спонтанно, небрежно и... истинско. Тя слезе по стълбите, мина покрай мен и се обърна, махайки към съпруга си за Чао. Той отвърна на жеста ѝ. Това се повтори още 2 пъти в рамките на 20-30 секунди. Тя вървеше и се обръщаше, сякаш не искаше да си тръгва, а той я гледаше така, сякаш не искаше да я пуска. Короните на дърветата вече им пречеха да се виждат и възрастната жена продължи по пътя си, а той стоя на прозореца, докато тя не се изгуби от полезрението му(или поне от моето), че даже и малко след това. Усмивката слезе от лицето му и се върна в отделението.
Надявам се, че той ще се оправи и отново ще могат да са заедно и да се радват един на друг, както най-вероятно са го правили в продължение на дълги години. Силно се надявам! Пожелавам такава любов на всеки, дори на себе си. Изумително е как 2-3 минути могат да променят погледа ни върху неща, които сме "отписали". Случката не беше нищо особено, но се наби в съзнанието ми, в сърцето ми. Толкова силно, че да измести всички онези неща, които досега са ме карали да губя вяра в любовта.
Е, ако тези редове не ви накарат да повярвате в приказната любов и да ви стане по-леко, че някой ден ще я срещнете, то на мен ми стана по-леко, след като разказах случката в "дневника" си :)
Гласувайте за блогчето ми в BGTOP.

понеделник, 4 август 2014 г.

Падаща звезда



Несебър, южния плаж, леко песъчлив шезлонг.
Топла лятна нощ, ясно небе, обсипано със звезди, лек морски бриз.
Първата песен от плейлиста 'Гръцки балади', току-що отворена енергийна напитка, димяща цигара... и аз. Легнал небрежно на шезлонга, наслаждаващ се на всичко описано ред-два по-нагоре.
Реейки се из звездното небе и потънал в блаженство и мисли, изведнъж нещо привлече вниманието ми! Беше 'падаща звезда'. Видях я за кратко, много кратко. Красива, оставяйки изразителна следа след себе си. След като се уверих, че не е било падащ самолет, противно на очакванията, не си пожелах абсолютно нищо, а продължих да се взирам в небосвода, надявайки се, че ще видя друга.
Внезапно натрапчива мисъл се прокрадна през ума ми: колко много общо има между любовта и падащите звезди! Приликите започнаха да нахлуват неконтролируемо в главата ми.
Замислих се как ненадейно даден човек се появява в живота ни, както падащата звезда в небето. Случва се неочаквано, спонтанно, кара ни да затаим дъх. Другите хора около нас остават на по-заден план, а вниманието ни е приковано към Човека, също както останалите звезди стават почти незабележими на фона на онази, сияещата, прекрасната, специалната. Не можем да се наситим на чувството. Като наркотик е. Толкова илюзорно, толкова измамно. И изведнъж звездата изчезва, оставила следа след себе си. Така изчезват и хората, оставяйки белег в сърцето ни! Завинаги...
Толкова много общо, мамка му! Дори и желанията. Някои биват изпълнени, други - не. И след това продължаваш да гледаш нагоре, надявайки се да изпиташ същото чувство. Следващата падаща звезда може да е по-ярка или по-невзрачна. Може би ще остави по-голяма следа или почти незабележима такава. Сърцето може да се разтупти дори повече от предния път. Но никога няма да е същото. Никоя няма да бъде като тази, защото тя е уникална, със своите предимства и недостатъци, със своя блясък, със своята следа. Следващата ще се появи, но няма да бъде на същото място, нито по същото време. Именно това прави тази, специалната - специална. Не си пожелах нищо, както вече казах. Защо? Защото знаех, че това не е моята звезда. Всъщност само една ще сбъдне желанието ми, само една ще бъде тази, която ще пада за мен. Докато я дочакам обаче, ще видя много други, които ще оставят белег в сърцето ми. От всяка една ще изпитам различно чувство, което ще бъде нещо ново. Което ще ми напомня, че съм жив!
Цигарата беше към края си, песента - също, а аз..? Аз продължих да съзерцавам небето. За кратко бях като хипнотизиран. После отместих погледа си върху мъждукащите светлини в морето. В далечината приличаха досущ на звездите в небето. Но бяха фалшиви, лъжовни. Също като не малка част от хората, които са били и ще бъдат около нас.
Изхвърлих фаса, дойде ред и на следващата песен, която се заби като нож в сърцето ми. Затворих очи и спрях да мисля. Често прекалявах с мисленето и не ми се отразяваше добре :)
Гласувайте за блогчето ми в BGTOP.