петък, 22 октомври 2010 г.

Моята история

Ще ти разкажа аз сега, история една.
Ще пиша за любовта и за раздялата.
Това бе моята собствена съдба,
събрала ни със нея, двамата.

История, може би банална,
та това се случва всеки ден.
И все пак тя е реална,
успя да промени самия мен.

Срещнах я съвсем случайно,
благодарение на буйния тогава нрав.
Кръстосвахме училищата с компанията, непрестанно,
ей, ама бил съм твърдоглав!

Тя стоеше точно там, на дървения чин.
Прониза ме с дълбокия си поглед,
а аз си рекох "Тя ще бъде! Няма начин!
Ще премахна от сърцето този лед.".

Беше трудно, нямах много опит.
Но в мен всичко кипеше.
Отвори се огромен любовен апетит,
сърцето непрекъснато барабанеше.

По щастлива случайност, успяхме да се запознаем.
Бяхме в дискотека, но аз виждах само нея.
Как исках после и това да ѝ призная,
но има си неща, които никога не казах, а да ги знае тя - копнея.

Излязохме веднъж, излязохме и втори.
За мен това бе много, за мен това бе всичко!
След всеки път, надявах се да се повтори,
това бе моето желание едничко.

И съдбата беше рекла, че ще се получи.
Трябваше ми малко време, вярно,
но на 5-ти май, година 2006-та, чудото се случи!
Вече бяхме заедно - "официално".

От тогава бяхме заедно в добро и зло.
Подкрепяхме се и споделяхме щастливите моменти.
Бях щастлив, лицето ми бе блеснало,
бяхме на живота, като диригенти.

Не можеше да се намери пречка,
която да ни раздели.
Имаше и опити такива, не мога да го отрека,
но на любовта си бяхме ний бранители.

Годините минаваха, а ние все един до друг.
Имаше и случаи, когато хората поспираха.
и ни възхваляваха, аз чувствах радост точно тук.
Тук, в сърцето, където сега тези спомени ме раздираха.

След всички тези години, дойдоха проблемите.
В началото те бяха по-малки,
но веднъж настъпи ли времето за промените,
отстрани изглеждахме жалки.

Тя реши, че иска нещо,
което аз тогава не можех да ѝ дам.
Звучи наистина зловещо,
дадях ли го, оставах сам.

Това нещо бе свободата,
която тя така силно пожела.
Тогава се замислих, какво е тя за мен самата,
аз не щях без нея, но тя без мене, можела.

Реших тогава, че обичам нея,
повече от себе си дори.
Подарих ѝ свободата
и в мен вече пламък не гори.

Сега се радвам, че сме разделени.
Животът ми е труден, а тя не заслужаваше това.
Припомням си с усмивка и сълзи, моменти споделени
и си мисля "Това ли е моята съдба?".

Болката бе и още е голяма,
но в мига, в който реших, че ще ѝ дам свободата,
знаех, че не мога да избегна тази рана.
Ала обичам силно, това ми е в природата.

Чувам сега, че се справя добре.
Дано си оползотвори желанието
и един ден да ме разбере,
че отказах се сам дори от диханието.

Продължавай напред, Бебо!
Знаеш, че винаги има накъде.
Желая ти всичко най-хубаво
и дано реализираш мечтите ни, макар да е с друго момче.

Гласувайте за блогчето ми в BGTOP.

4 коментара:

  1. Здравей,
    стихотворението ти ли си го писал ?

    ОтговорИзтриване
  2. Да.
    По принцип в блога ми няма лирика, която да е взета от другаде. Всичко си го пиша аз, когато изпитам нужда да пиша. Просто ми действа успокояващо.

    ОтговорИзтриване
  3. Страхотно тогава! :)

    ОтговорИзтриване